by

Мансанарес

1935

          Антоан все по- често усещаше, че в живота му има нещо нередно и не на място. От месеци насам сънят му  бе сериозно  разстроен, показвайки завидно постоянство към целта си да напусне напълно живота на трийсет и двегодишния поет. Независимо от стабилното финансово положение, множеството любовни похождения, които изплуваха на повърхността на живота му  и се гмуркаха отново само след миг в потока на нечия друга съдба, широкия кръг приятели, които обичаха и уважаваха поета и човека Антоан, осезаемото влияние над най-престижните литературни кръгове в страната и значителния брой призвания, награди и почести, които ежедневно получаваше,той имаше много сериозен проблем. Според лекарите, кимащи замислено над непреводими йероглифи и прашни папки, задушени от думи с повече от пет зловещи срички и най- близките си приятели, чиито съвети всъщност повече ценеше, той не би трябвало да го има. Може би, в някои крайно особени случаи, но наистина много, много рядко е възможно да се зароди подобно страдание, но да чувства, че то се е събудило в душата му и го терзае по най-болезнен начин, измъчвайки го сякаш с нажежено желязо, да изпитва тежкия му и горчив непоносим гнет, терзаейки всяка клетка в тялото му, без да помилва червените, белите, а кой знае вероятно и някои сини и лилави кръвни телца, било практически невъзможно в модерния свят и в устройството на общество в XXI в. В подобна фраза се оформяше мнението на почти всеки, пред когото Антон признаеше своята тъга. Тези, които не представяха мислите си във формата на това изключително словесно достижение на човешкия разум, най-често ги демонстрираха, посредством звуци, най-популярни, от които „ъ“ и „а“, които на всеки език на Земята, а вероятно и във всички други лингвистични системи във вселената, означават само едно единствено мнение , а именно „Изключително ми е интересно, но не знам по какъв начин да ти помогна, а и всъщност излъгах за първото“.
          Единственият индивид, който беше изразил различно и независимо мнение, подплатявайки го с доза мистерия, водеща към дълбок и разкършващ ума размисъл, но и изградено от трудноборими и значителни доводи, беше котката на Антоан –Марта, която наскоро се беше сдобила с внучета и чак тогава разкри, неподозираната до този миг духовитост, криеща се в името й. Виждането на Марта се открояваше с няколко мяукания, а при по-продължителни размишления, особено в  по- късните часове на деня и най- вече след хранене , убежденията й се допълваха и от няколко чаровни сънливи мъркания. Към момента, нейното мнение за Антон беше особено ценно и го разглеждаше като най-логичното, стегнато, бягащо от крайностите и най-важното – не успяваше да се сети някога, някъде, някой в живота му да е представял своите идеи по толкова уютен начин.
          Смъртта на предираждането на  бе навършила малко повече от три десетилетия. Беше нахлул на сцената на живота през необичайно хладен майски ден, в който температурите бяха с около 9.4 градуса по Целзий по- ниски от средното за месеца, а атмосферното налягане беше 1019 хектопаскала, което моментално му причини главоболие и той заплака. Беше се озовал на житейската трибуна седем дни по-рано, от очакваното, с което наруши антракта в театъра на болницата. Действие, което не поражда искрено щастие и възхищение сред възпитаната в строги театрални традиции изискана публика. Накратко казано- акушерите в малката градска болница, построена да приема ранените балкански войници по време на Голямата война, не бяха готови да приемат родилка и се наложи раждането да се случи по начин, който беше описан в протокола на главния дежурен доктор като „особен, изискващ бърза реакция, мисъл и точни професионални действия случай“ и който днес би поинтересувал сериозно всяка градска прокуратура. В крайна сметка, най-важното беше фактът, че в 10:40 местно време (ако можем,разбира се да се доверим на стария сив, тумбест и поочукан на няколко места , но безотказно работещ и стараещ се да не променя курса си на движение будилник, който беше призван да маркира точния миг във времето, в който новороденото ще поеме своята първа глътка кислород. ) в края на град Варна и по-конкретно в стая N:44  на Болница „Св.Анна“ проплака един бъдещ известен в цяла Европа харизматичен поет, превеждан на повече езици,от колкото владеше дори  папа Йоан Павел втори и познат в поне тройно повече страни от тези, притежаващи значителен ядрен потенциал. Критиците и издателите  се изказваха бляскаво за творбите му и очакваха творчеството му да постигне значими и ярки  победи и на пазарите в страните с не дотам мощни ядрени капацитети.
          Антоан се колебаеше дали терзанията, които изпитва от определено време са се закодирали още в онзи миг или дори по- рано, докато е бил в корема на майка си. Интересно е, че въпреки напредналата медицина и възможностите й да посочи в кой месец точно се заражда полът, мозъкът, крайниците, половите органи, генетичният материал и рискът от евентуални мутации, не е възможно нито един учен в света да определи периода на оформяне на подобни бъдещи душевни смущения.
          Според героя ни, проблемът се беше създал като такъв около шестата седмица от развитието на плода, т.е. от развитието на самия него, тъй като това са дните на първите признаци на струпвания на клетки, върху които природата ще положи бъдещия мозък на новия човек. Антоан предполагаше, че тогава вече е бил способен да осъзнае колко голям е света и колко възможности за бъдещо израстване щеше да притежава, в момента, в който напусне изненадващо добре пригодения от Създателя майчин затвор. От този миг нататък, поетът растеше без да спира дори за миг.
          Днес натисна спирачките, защото за първи път се изправяше пред нещо непознато, обвито в гъста, мръсна мъгла, което изглеждаше недостижимо далеч. Антоан не беше свикнал да желае без да получава. Не беше разглезен или изнежен, ни най-малко. Родителите му не можеха да си позволят финансово да го отглеждат, съобразявайки се с каквито и да е било прищявки и така Антон се отказа да предявява своите претенции или искания. Дори и неприятно суетен не беше, камо ли пък самовлюбен. Особеност, с която беше шокирал минимум три поколения поети. Всичко, което беше постигнал, а то беше достатъчно за да има привилегията да съжалява, че се е родил в късния модернизъм, а не само век по рано, бе достигнал с помощта на своята упоритост, талант, мързел и полуосъзнат чар. Всичко в живота му се беше развивало по най-добрия начин и мнозина биха подшушнали, че комай наистина от другата страна на нишката се намира някоя Ариадна, която води Антоан към светлия изход. Дали съществуваше подобна принцеса или тя е плод единствено на завистта на злите езици, по- скоро не знаем. Неоспоримо е, обаче че този своеобразен Тезей беше достигнал слънчевия край на Лабиринта.
          Пътят му започна във Варна, където омая местните поети и драматурзи относително бързо и така той счупи първия стъклен похлупак, под който се намираше, насочвайки се в последствие в посока София. Тялото и съзнанието му  укрепваха паралелно с разрастването на гео-поетико-политическия свят, който обитаваше. По този начин Антоан порастваше във всяко едно отношение. Беше носител на национални и наднационални поетични награди на името на доста личности в света на поезия, които в последствие засенчи. В колекцията му се открояваха също и немалко представители на флората и фауната, изработени от достатъчно скъпи и ценни благородни метали, които по традиция бяха възпявани от поетите на всички епохи единствено в техния метафоричен нюанс. Притежанието на последното, водеше към Антоан все повече средства от материално естество, което той, относително невеж по икономическите въпроси, окачествяваше като магия. Способността му да откроява целите си  го предпази в годините от професионалната и житейската  младежка несигурност, притегляйки го към себе си посредством съблазнителните плодове на славата. Достигна ги в Мадрид в перфектно състояние на тялото и духа,
          Сега Антоан беше уплашен и едно сериозно осъзнато колебание се беше вмъкнало под кожата му, но не настояваше да пристъпи по-навътре - към душата му. Къде от уважение, къде от скрита подлост, за да може, намествайки се там, на границата между двете,  да го дращи със своята грапава повърхност, да стъпква цветята на мисълта му, превръщайки ги в мъртви бурени и да стърже с пирон по стъклото на съзнанието му всеки ден, без неделя, някои официални празници и имения му ден. Все пак говорим за колебание, не за изверг.
          Поетът осъзнаваше, че не е способен да предостави това, което всички жадуваха и очакваха от него с такава страст, сякаш ако беше телевизионна реклама на свински пържоли със сос Тартар, на мнозина щяха вече да им текат лигите от предвкусваното мечтано удоволствие. За негово успокоение, хищническата страст на читателите не беше достигнала все още етап на консумация, но човек е хубаво да се погрижи за всички възможни опасности.
          Антоан не  беше способен да създаде наистина епохално произведение, което да го възкачи във вечната вселена на непреходните автори и най- фаталното от всичко беше, че го осъзнаваше.В случай, че съумяваше да се замозаблуждава относно прага на своя потенциал, умът му щеше да е изключително доволен от всички спестени приливи на гняв и отчаяние, които го заливаха всеки път, когато поетът отбелязваше своята съзидателна немощ. Това се случваше често. Все по-често.
          Окуражаващите призиви на близките му приятели и медицинските лица, към които се обърна, да не обръща внимание на тези си необосновани мисли, понеже всъщност той вече е създал толкова ярки творчески образци, че е безумно да смята себе си за недоразгърнал се поет, не водеха чувствата му в по-добра насока. Бутаха я, насочваха я, някои дори си позволяваха да се опитват да я теглят, но както пеперудата се стрелка около свещта, но никога не я докосва, така и Антон отбягваше това фалшиво слънце на успокоението. Подобни повдигащи духа словесни потупвания по рамото, отдалечаваха Антоан от жадуваното спокойствие на духа, тъй като особеният му характер, изграждаше мнението му винаги в противиположен полюс на всеобщото мислене. Когато го засипваха с хвалби и комплименти, той трескаво започваше да търси грешки и дефекти във всичко, което вършеше, ръководейки се от  идеята, че истинското изкуство и абсолютната красота не са за масовата публика и в крайна сметка достигаше до миг, в който неразличаваше нищо красиво в своята поезия и беше готов да изгори в всяко едно стихотворение, всяка една поема, но така или иначе би било безсмислено, тъй като всички бяха вече издадени в няколко хиляди копия. Би било ненужно и жестоко, а  Антоан се опитваше да пести силите на природата – спираше течащата вода, когато се бръснеше, изгасваше лампата, когато не се нуждаеше от нея и често се стараеше да рециклира всичко, което успяваше –хартия, стъкло, мисли, чувства, познанства. От друга страна, в  случаите, когато публиката или критика не приемаха особено радушно някоя негова творба, той се отдаваше на бурен, разточителен пир в душата си, в който поливаше с шампанско своя успех, вярвайки, че малцина са открили зрението си за необозримото с обикновени очи творчество и в общи линии гордият трансперант „Те нищо не разбират” заемаше изключително почетно и достолепно място в образите, въртящи се като на филмова лента в главата му.
          Беше изминала повече от половин година, от мига, в който като мощно и неконтролируемо цунами го заля чувствoто за предел. Вероятно подобно усещане познават рибите, родени в безбрежния,простиращ се до края на света  и необиколим  океан, но обитаващи впоследствие територията на водите по цялата дължина от левия до десния край на аквариума. Антоан не се отказваше лесно и този път, както всеки друг в живота си, се занинати да преодолее тази преграда. Нуждаеше се от нещо, в което не вярваше особено много, но към което сега нуждата го беше принудила да се обърне. Не споделяше мнението на влюбената в мига публика, че вдъхновението ражда прекрасни творби, поради простата причина, че осъзнаваше колко много работа и труд се крие зад тази на пръв поглед лековата емоция. Освен това той беше способен, в случай, че е здрав и ненатоварен психически, но нищо повече от това да се намира в добра кондиция, да извиква своето магическо вдъхновение като разглеждаше неговото въздействие единствено по начина, по който опитният рибар улавя такова количество улов, от колкото се нуждае в този конкретен ден. Опит, знание, талант, съобразителност, хитрост и най- основното- зрение за това кое е красиво и кое се нуждае от корекции. Безпогрешно подобно зрение. Това за Антоан представляваше вдъхновението. Както, обаче знаем, мнозина откриват религиозната страна на своята душа в мига, в който самолетът им попадне в турбуленция. Подобно на тези църковни страсти, предизвикани от свободните турбулетни атмосферни структури, така и той потърси спасителен бряг, плавайки в търсене на поетически пламък.
          Беше решил да потърси къде откриват най-често подобно чувство, изпиталите го творци и си създаде кратък списък с ясно определени дестинации и такива, които трябваше сам да избере, спрямо кой е той самият и как се е развил животът му до конкретния миг на несигурност.
          Похарчи сериозна сума за своите пътувания, водещи буквално към четирите края на света. Беше възхитен от гледките, които се разкриха пред него. В Нова Зеландия, безбрежни пасища, стада, разпростиращи се на повече от километър, очарователната самота и чистия въздух го плениха, но по отношение на творческото му израстване подействаха не повече, отколкото на всеки друг турист. Подобно влияние имаха слоновете в Конго, сафарито в Кения, камилите в Либия, Ниагарския водопад, родната Варна, мястото на първата целувка, ламите в Перу,началното училище , Пирамидите, споменът за първата поема, Айфеловата кула и лошо миришещият и като цяло пропаднал, но прекрасен и пленителен Париж, Флоренция и дори пингвините от Южния полюс,които беше маркирал като една от последните спирки в своето пътуване и на които възлагаше сериозни надежди в търсене на вдъхновението. За съжаление в съзнанието му се повдигна единствено вечния въпрос без отговор „Как може да ходят толкова смешно?! ”. Оразличаваше всичко като неописуемо красиво, душата му беше доволна от преживяванията, но той желаеше да надскочи човешките класически емоции, предизвикани от подобно въодушевление и преклонение пред природата. Нуждаеше се от нещо нечовешко.
          След близо едногодишно странстване из най-прекрасните кътчета на планетата и пътувания със самолет, които в случай, че се изчислят в часове  вероятно ще дадат  цифрата, приблизително равна на продължителността на живота на средностатистическата сива софийска мишка, Антон се прибра у дома в Мадрид, където се премести да живее след като постигна своите най-значими поетически успехи. Е, и финансови, разбира се. Очите му бяха пълни от наслаждение, но празната чанта, която беше взел със себе си за да има достатъчно място за откритото вдъхновение се открояваше все така куха и незапълнена с нито една вълна от  морето от мисли и гласове в ума му. Банковата му сметка би къркорила сериозно, ако беше удостоена с възможността звуково да изобразява финансовото състояние и тенденция за развитие на клиентите, възползващи се от тази услуга.
          Нощта  беше топла, тежка, знойна и  задушлива, а на всичко отгоре семейството, което живееш в съседния апартамент готвеше риба със задушени зеленчуци, което беше интересно предизвикателство към обонянието на Антоан, който беше наистина затруднен да прецени кой от двата аромата му е по-неприятен и дали, ако повърне няма да е коалиционна победа на тези два зли гения, стиснали ръце в общата си цел, а именно болезнената му смърт, посредством  кулинарно задушаване. Ако изобщо съществува подобно нещо . Ако не, крайно време е да се въведе като научен термин и всеки, който обитава жилище, в съседното на което някой е решил да започне малък семеен бизнес, превръщайки апартамента си в симпатична  фабрика за  преработка на синьо сирене ще се съгласи с мен, че е нужно това най- елементарно  уважение към тези мъченици на мириса.
          Поетът реши да се разходи, отлагайки поне с няколко часа евентуалната си смърт, предизикана от опасното повишаване на отровни частици във въздуха на стаята му, коварно прикрито под кодовото наименование  „семейна вечеря”. Насочи се към едно от любимите си места в града. Третият мост над  река Мансанарес в посока центъра на града след станцията Санто Доминго, намираща се в близост до Пласа Испания, където Антоан обожаваше да пие сутрешното си разбуждащо кафе , докато разглеждаше страниците с културни новини на мадридските ежедневници. Той вярваше, че животът е силно, двойно, късо еспресо, което трябва да се изпие с наслада по отношение на всяка капка.
          След около десетина минути достигна моста, чието име така и не беше научил. Изключено е да не беше наречен на някой или нещо. Напълно невъзможно е, поради простия факт, че всичко в Испания има своето име. Доста често се придружава и от различни легенди, минимум три на брой.При положение, че са по-малко, моментално биват измислени допълнителни за да се отговори на критериите. Никой все още не знае какво би се случило, ако тези ясно обособени правила се нарушат, тъй като до момента не е открито подобно явление. А и дори  да се случи, преди да бъде научно изследвано, вече ще е получило своето име и варианти за магически предания как се е образувало, защо и от кого.
 Антоан взе в дясната си ръка няколко камъчета и се огледа. Мостът беше напълно празен, доколкото може един мост да е пълен от празнота. Завъртя врата си за да смъкне напрежението от него и седна на земята, подпирайки се на металните опори зад него, заслушан в шума на града, диханието на помръдващата се вода и заобикалящата го тишина на нощта. От време на време хвърляше по някое камъче в реката, което след кратък звън, потъваше сред тъмните вълни. Постепенно се унесе, образите от десетките пътувания нахлуха в ума му , целунаха се с умората, която бяха предизвикали последните няколко дълги месеца и минути по-късно Антоан задряма.


          Събуди се рязко от продължилия няколко секунди пронизващ писък на нечий клаксон. Стресна се и се заозърта. Още повече се шокира, в мига, в който видя, че до него, от дясната му страна, спокойно наблюдавайки вълните и хвърляйки камъчета във водата, както той самият правеше допреди съвсем малко, е застанала жена, облечена в бяла рокля и сини отворени дамски обувки на висок ток. Беше около трийсетте и не показваше е с нищо да го е забелязала, което естествено нямаше как да не се беше случило. Дишането на Антоан се учести и започна да се взира уплашено във всички посоки. Разбра че на моста няма никой друг освен тях двамата и се поуспокои от този факт. Жената, хвърляща равномерно камъчетата в Мансанарес не се интересуваше от нищо или поне не показваше да се вълнува от това, което той върши. Единствено на всеки три секунди от ръката й политаше поредната малка скала в посока бурните вълни, течащи към южната част на града. Запасът й от камъчета сякаш нямаше край. Поетът затвори очи, задържа ги, заедно с дъха си за няколко секунди и ги отвори. Тя беше там. Ясно, значи успя да премине теста за халюцинации, който Антоан прилагаше от малък, поради теорията си, че има значителна вероятност един ден някои жички в ума му да прегорят и главата му да се превърне в шарена шатра, подслоняваща различни циркови изпълнения. Тя е истинска . Пое въздух и в мига, в който струята въглероден двуокис се насочваше в обратната посока за да бъде изстрелян под формата на думи , най-вероятно въпрос, жената намираща се срещу Антоан дръзко се обърна към него. Звукът от потапянето във водния мрак на последното прелетяло камъчета отекна в тишината. Гласът й бе сух и метален, граничещ с трудните за издържане ниски тонове, излъчвани от различни електрически машини, предаващи и приемащи невидимите за зрението вълни. От устата й се изтръгна една единствена дума, която сепна  и постави в неведение Антоан. Тя беше „не”. Не, но на какво? Какъв е въпросът? Кой го задава? Не сега или не, никога? Не,недей. Не,спри! Не се отказвай! Не искам! Не, искам…Не ми пречи! Не се сърди човече. Не, аз съм…? Какво, по дяволите означаваше това не? Поетът реши да покаже своята упоритост и премисли за миг какво точна да каже и в момента, в който започна да го изрича, отсреща долетя едно ново, студено, категорично, скърцащо със звука на стари, ръждясали, забравени от настоящето и бъдещето разядени панти „не“.
          Той беше силно раздразнен от тази жена, която освен, че се беше промъкнала без каквото и да е предупреждение до него, докато беше задрямал, беше го стреснала така, както малцина са успявали за толкова години - единствено най-талантливите, а на всичко отгоре се държеше по начин, който освен, че го обиждаше, продължаваше да причинява студени,притичващи тръпки по затопления му от подпорите гръб. Захвърли всички камъчета, които бяха останали в скута му. Обърна се към жената, която продължаваше да ги хвърля едно по едно по този влудяващ разума, изчислен сякаш до част от секундата начин. Беше твърде равномерен, твърде точен, твърде разчетен, ясен, начертан, прецизен, изчислен. Твърде. Той хвана ръката ѝ и изсипа всичко във водата. Рязко, дори грубо, без да се съобразява от всичко, което тя правеше или не правеше до този миг. Или трябваше да го стори, или да се побърка от монотонността й, или да си отиде, а не желаеше да се възползва от  последните две възможности, особено пък заради една непозна, крайно груба, невъзпитана и до някаква степен изненадващо нахална дама. Не можеше да се отрече красотата, която притежаваше, но това, на което Антоан отдаваше изключително значение в една жена го смущаваше. Винаги е обожавал и се е прекланял пред сините очи, но нейните  бяха сякаш от пластмаса. Изкуствени; Стъкло, поставено на границата между реалността и безкрайната празнота. Без живот и по-притеснителното- без смърт.
          Антоан пристъпи към нея и грабна малките камъчета, които държеше и моментално го хвърли във водата. Ръката и беше ледено студена, но кожата не беше бяла като след премръзване, а розова и мека сякаш не е имало недоразумения с кръвоснабдяването, каквито се забелязваха от пръв поглед. Камъчетата прекъснаха своя няколко секунден полет, докосвайки мократа повърхност за да започне една нова ера в безкрайното им съществуване. Антоан се отдръпна като обгорен от мразовитите пръсти на жената. Неочакваното често отблъсква и активира страха ни, т. е. инстинкта за самосъхранение, защото уплахата, която чувстваме не е нищо повече от този древен повик на природата, заложен във всеки от нас, който цели да ни предпази от прегръдката на вечността. Всяко косъмче, клетка, бактерия или мозъчен център се задейства на пълни обороти,търсейки най-добрата реакция, водеща към спасение. Трепетът за оцеляване ръководи далеч повече наши действия, отколкото подозираме. Този най-мощен процес в съзнанието на абсолютно всяко живо същество носи относително малко информация, но и някои натъжаващи за едни и интересни за други идеи, най-основната, от които е може би, фактът, че, в случай, че съществува живот след последното наше премигване, несъмнено той не влияе по никакъв начин на физическата и психическата еволюция на организмите. Човешката дарба за бягство от смъртта и трескаво търсене на живот е не по- слаба от тази на първата зародила се бактерия в историята на Вселената.
          Тези мисли не преминаха в ума на Антон в мига, в който той наруши контакта между двете докоснали се ръце на моста над река Мансанарес. Години след тази вечер, той ги осъзна и то във връзка със съвсем различно преживяване, но едва ли успя някога да ги разбере и приеме. Пределът не му позволяваше.
          Тишината ги обгръщаше, образувайки кръг с помощта на нощта. Единствено уличните лампи я нарушаваха със своето премигване и безкрайно тихо бръмчене. Жената не беше погледнала поета нито веднъж през секундите, в които той изхвърли в реката, съдържанието на дланите й. Тя се изправи. На Антоан му се стори, че когато е седнала изглежда по-ниска, отколкото е всъщност. Тялото й беше стройно, младо и грациозно. Правата й черна коса достигаше кръста и се полюшваше бавно от нежните докосвания на топлия вятър, долитащ от юг. Тя се завъртя с лице към Антон и съответно с гръб към ръба на моста. Устните и се отместиха с няколко милиметра встрани и на лицето й се открои загатнат, невидим намек за усмивка. Направи крачка назад и усети ръба на моста. Края на повърхността се докосна и от другия ѝ крак и сякаш знаейки, че ще се строполи върху мек плюшен дюшек се отпусна и полетя към бързащите към Харама речни вълни. След секунда, Антоан чу как тялото й погали водната повърхност. Надвеси се над перваза, но жената вече се намираше под самия мост. Насочи се с бързи стъпки към отсрещната страна на широкия мост и я достигна в мига, в който фигурата на непозната изплува от подземната тъмнина. Поетът не знаеше как да реагира и изпитваше колебание дали да повдигне глава за да насочи погледа си към лицето й. Стори го. Любопитството е способно да ни принуди да извършим много действия, които, ако ни запитат дали бихме извършили, ще отхвърлим непоколебимо. Изненада се. Жената гледаше право към него и беше усмихната. Антоан се колебаеше дали някога е бил свидетел на подобно изражение, но смяташе,че може да нарече лицето й щастливо. Очите й бяха придобили пламък и сила. Празнотата ги беше напуснала при скока и в момента цялото излъчване на непознатата беше коренно различно. Косата й не беше разхвърляна, обувките и си бяха на мястото,роклята й беше все така приятна.Нищо не беше променено,освен блаженството,което струеше от фигурата й. Антоан извика няколко неопределени думи, но постепенно гласът му заглъхна в мадридската нощ. Фигурата, люлееща се на повърхността на водата лека- полека се отдалечи и потъна в мрака на далечината.
          Поетът се обърна и се почуди накъде да се насочи, тъй като не желаеше все още да се прибира у дома. Беше уплашен, колебаеше се към кога да се обърне. Полицията, приятел, лудницата, Бърза помощ, да потропа на вратата на някоя църква с надеждата да открие утеха в словото на задрямалия свещеник? В мига, в който взе решение да се разходи до близкия площад за да разгледа любимото си произведение на скулптурата в града – каменното творение на Алдонса Лоренсо, Антоан видя, че на срещуположния край на моста, там,където бяха седяли с тази особена дама до преди няколко секунди, на земята помръдваше малък предмет. Събра веждите от учудването си и се насочи към него. Огледа се за да е сигурен, че няма някой друг наоколо. Беше съвсем сам. Доближи се и съзря малък светъл пощенски плик с червен печат.Недобре оформена панделка. Беше запечатан.
          Вдигна го от повърхността на моста и го разгледа детайлно- без получател, подател или какъвто и да е било друг текст върху него. Отвори го и зачете.Ако в този миг имаше някой около него, без усилие би могъл да прочете изненадата в очите му. Беше стихотворение, емоция, истина, вдъновение? Състоеше се от осемнайсет строфи, чувствено разделени една от друга. Антоан потрепери. Стиховете бяха изключителни, необикновени, несравними. Бяха неземни, свръхчовешки. Сякаш математически беше изчислена всяка сричка, строго определеното й място в стиха,нужното съотношение хармония, агресия, сила и спокойствие беше числово изчислимо.Докосването между  всяка една от тези думи,създаваше едно възвишено гениално произведение на вечното изкуство. Антоан пое въздух.“Не“ беше началото...
          Силен крясък на клаксон, спирачки и силно псуване  сепнаха Антоан. Събуди се объркан и уплашен. Все още седеше на моста, тъй както бе заспал. Огледа се трескаво и не откри нищо в разкъсвания от звездите и нощните лампи юнски мрак. Пред очите му се разкри единствено прозаичната неоживена  нощ. Не съществуваше нито непозната жена, докоснала го в съня му, нито стихотворението, което си спомняше, че е чел допреди секунди, но неспособен сега да го възпроизведе в пълния му блясък, ни студената и розово кожа, нито възвръщащите се към живота сини очи. Всичко било е насън. Толкова истински, реален,подплатен с аромати, усещания, чувства, емоции, но все пак сън. Нощни мечти наместо емоции. Антоан хвърли няколко камъчета в тъмните бързеи на реката. След секунди се изправи и запрати всичко, което беше събрал преди да се унесе и беше останало в ръцете му срещу тъмнината. Тръгна към края на моста и до слуха му стигна глухият досег на пръстта с разяждащата я вода. Достигна края на моста и почука по металната структура. Затвори очи и се опита да възстанови образа на жената, писмото, поемата. Не успя и въздъхна. Пое по улица Кале ду Фераз,която щеше да го отведе у дома сравнително бързо и където смяташе да се отдаде на три от  любимите си удоволствия- виното, Лорка и Марта. Те щяха да възстановят подредбата в живота му, която го беше крепяла пред всяко едно изпитания. Поне за тази вечер.
          Шумът от двигателите на колите утихваше и се сля с приспивната песен на Мансанарес, коята не преставаше да влачи тежките си води, носейки на повърхността си един снежнобял пощенски плик с червен печат и черна панделка, без надписи по себе си и все още запечатан от всички страни.